Антология. Любими текстове
за детството, правата на детето, ролята на възрастните
Педагогическо ателие Антология  
Произведение Автор Изпратил
Из “Пророкът”
Джубран Халил Джубран Мариана Минчева-Ризова
Из “Човекознание”
Алфред Адлер Мариана Минчева-Ризова
Из “Новото човекотворчество”
Вирджиния Сатир Илиан Ризов
Из “Автобиография”
Бранислав Нушич Мариана Минчева-Ризова
Из “Афоризми за житейската мъдрост”
Артур Шопенхауер Илиан Ризов
Из “Малкият принц”
Антоан дьо Сент-Екзюпери Мариана Минчева-Ризова
Из “Земя на хората”
Антоан дьо Сент-Екзюпери Илиан Ризов

Из “Пророкът” от Джубран Халил Джубран

[Антология]

За децата

А една жена с детенце на ръце продума:

- Кажи ни нещо за Децата.

А той й рече:

- Вашите чада не са ваши чада. Те са синове и дъщери на копнежа на живота по себе си.

Идват чрез вас, но не са из вас.

И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.

Можете да им дадете любовта си, но не и мислите си, защото те имат свои мисли.

Можете да дадете подслон на телата им, но не и на душите им, защото душите им обитават къщата на утрешното време, в което не можете да влезете дори насън.

Можете да се опитвате да бъдете като тях, но не се мъчете да ги направите като себе си, защото животът не се връща назад, нито се бави с някакво си вчера.

Вие сте лъковете, които изстрелват чадата си като живи стрели. Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че стрелите му да отлетят вихрено надалеч

Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост, защото както той обича литналата стрела, тъй му е драг и якият лък в десницата му.

(Джубран Халил Джубран, Пророкът, С., “Кибеа”, 1997, с.28)

Текстът е изпратен от: Мариана Минчева-Ризова


Из “Човекознание” от Алфред Адлер

[Антология]

“Най-важните средства за развиване на остро зрение са отнети на народа, а училището досега не е успяло да постигне повече от това, да изложи пред децата дадено учебно съдържание и да ги остави да “кълват” от него каквото могат и каквото искат, без да събуди кой знае колко техния интерес. ... На най-важното условие за получаване на знание за човека досега се е придавала най-малка тежест. Всички ние сме взели мерки за оценяване на хората тъкмо от тези училища. Там ние сме се научили да делим хората на добри и лоши и да различаваме едните от другите, но за съжаление сме приели това без да го проверим. Ние сме взели със себе си в живота този недостатък и през целия си живот само сме страдали от него. Предразсъдъците от детството ние използваме и като възрастни, като че ли са святи закони.”

(Адлер, А. Човекознание. Увод в индивидуалната психология, С., Евразия, 1995, с.169-170)

Текстът е изпратен от: Мариана Минчева-Ризова


Из “Новото човекотворчество” от Вирджиния Сатир

[Антология]

Моята декларация за собствено достойнство

Аз съм аз.

В целия свят няма човек, който да е същият като мен. Има хора, в които някои неща приличат на мен, но никой като цяло не е същият. Затова всичко, което се дължи на мен, е автентично и мое - единствено аз съм направил този избор.

Притежавам всичко, което имам: тялото си (включително и всичко, свързано с него), разума си (включително и всички негови идеи и мисли), очите си (включително и образите на онова, което те съзират), чувствата си (каквито и да са те): гняв, радост, обърканост, любов, разочарование, въодушевление; устата си и всички думи, които изговарям: учтиви, мили, груби, верни или лъжливи; гласа си - висок или тих; и всичките си действия, независимо дали са насочени към другите или към мен самия.

Притежавам своето въображение, мечти, надежди и страхове.

Притежавам всичките си победи и успехи, както и всичките си провали и грешки.

И понеже се притежавам изцяло, аз мога да се запозная отблизо със себе си. По този начин мога да се обичам и да бъда приятелски настроен към себе си във всичките си части. тогава мога да се насоча изцяло към работа за моя собствена полза.

Зная, че в мен има някои неща, които ме озадачават, и други черти, които не познавам. Но докато се отнасям приятелски и с любов към себе си, аз мога храбро и с надежда да търсят решения на загадките в мен и начини, по които да узная повече за себе си.

Както и да изглеждам,какъвто и да е гласът ми, каквото и да казвам или правя, каквото и да мисля и чувствам във всеки миг от времето, това съм все аз. Всичко е автентично и показва къде се намирам в дадения момент.

Когато по-късно премисля как съм изглеждал и какъв е бил гласът ми, по какъв начин съм мислил и чувствал, може да се окаже, че някои неща у мен не са съответствали на случая. Мога да отхвърля несъответстващите неща и да запазя онези, които сасъответствали, а вместо онова, което съм отхвърлил, да създам нещо ново.

Мога да виждам и чувам, да чувствам, да говоря и да действам. Разполагам със средствата за оцеляване, мога да бъда близък с останалите, да бъда продуктивен и да откривам смисъл и ред в света на хората и нещата извън мен.

Аз притежавам себе си и мога да се управлявам.

Аз съм аз и се чувствам добре.

(Вирджиния Сатир, Новото човекотворчество, С., Отворено общество, 1997, с.38)

Текстът е изпратен от: Илиян Ризов


Из “Автобиография” от Бранислав Нушич

[Антология]

“Нашият учител по зоология беше от Бога определен да бъде учител по зоология и нищо друго ...

... Никого не наричаше по име, а на всекиго бе дал по един прякор, взет от зоологията, и така се обръщаше към нас и ни извикваше, като че ли за него не съществуваше дневник, в който бяха вписани кръщелните ни имена ...

- Излез ти, Глигане, и ми изгрухти какво знаеш за ...

И Глигана ставаше от чина с подвита опашка, излизаше на дъската и започваше да грухти урока.

На друг пък ще каже:

- Аз на тебе, Орангутане, ще ти пиша единица; да ти порасне малко по-дълга опашката, та да можеш да си прикриваш с нея революционния задник.

Орангутана трепваше, започваше да мига с очи, почесваше се бързо зад ухото, изплезваше ни се и си сядаше на мястото.

Този начин на общуване на учителя с нас имаше тая полезна страна, че между другото ние научихме, че свинята грухти, че орангутанът има червен задник; че кравата се тели (“Едвам можа да отелиш една тройка!), че порът смърди и много други полезни неща.

Но това негово държане оказа и друго влияние върху нас. Всеки започна полека-лека, неусетно и постепенно да свиква с името, което му бе дадено, и не само с името, но и с особеностите на съответното животно. Отначало, разбира се, всеки се противеше, но след това свикваше; после се примиряваше и накрая се предаваше, докато навикът ставаше така силен, че се превръщаше във втора природа.

Така например Люба Слона, който в началото на учебната година беше живо и подвижно момче, започна полека-лека, неусетно, постепенно да придобива слонски маниери, да се движи тромаво, да мисли лениво и да мига добродушно с очи. Дори и кожата му започна да става нечувствителна, а носът му увисна като хобот. Йовица Орангутана също така започна да придобива някакви чудновати маниери, които дотогава нямаше. Непрекъснато се чешеше с ръка по гърба, мигаше с очи и се плезеше на другарите си. Дори започна, особено когато се биехме, да си служи вместо с ръце - с крака, да прескача с лекота чиновете, да скача през прозореца, да се преобръща на столовете, така че оставаше само да му сложим синджир около врата. За Средое Пора не беше необходимо да полага някакви особени усилия, за да се приспособи към особеностите на животното, чието име носеше, а Йова Магарето, който наистина още при постъпването си в училище имаше известни магарешки качества, извънредно много се школува в своята търпеливост. Не само цялата учителска колегия, но и целият клас го биеше, и докато в началото все пак до известна степен реагираше, по-късно напълно се помири със съдбата си и я понасяше с истински стоицизъм.

Това влияние на зоологическите имена върху нас беше всеобщо и всички ние волно или неволно се подчинявахме и приспособявахме към характеристиките, отговарящи на дадените ни имена.

Интересно е, че по-късно, когато навлязохме в живота, колкото и да се стараехме да изгладим и заличим това влияние, все пак запазихме нещо от тези особености и навици и всеки си потърси път и призвание в живота, които му отговаряха и в които би могъл да използва качествата, придобити в детските години ...”

(Нушич, Б. “Автобиография” …… )

Текстът е изпратен от: Мариана Минчева-Ризова


Из “Афоризми за житейската мъдрост” от Артур Шопенхауер

[Антология]

За разликата в житейските възрасти

“… в детството си ние се държим много повече познавателно отколкото волево. Тъкмо това поражда блаженството, характерно за първата четвърт от живота ни, поради което впоследствие то става за нас като изгубен рай.. В детските си години имаме малко контакти и ограничени потребности, тоест немногобройни стимули за волята: следователно по-голямата част от съществуването ни се отдава на познанието. Интелектът също като мозъка, достигащ естествената си големина още през седмата година, се развива рано, макар да не е съзрял, и неуморно търси храна в цял един свят на тъй новото още съществуване, където всичко, всичко го съблазнява с блясъка на новото. Това превръща детските ни години в безпределна поезия. Защото същността на поезията както на всяко изкуство се състои в улавянето на Платоновата идея, тоест на същностното й, затова присъщото на целия вид във всяко единично явление; така че всяко нещо се явява като представител на целия род и един случай обобщава хиляди. Макар по-късно да ни се струва, че в епизодите от детството си винаги сме се занимавали със съответния индивидуален предмет или процес, и то само доколкото е интригувал моментното ни желание, в действителност нещата стоят другояче. Истината е, че животът в цялата му значимост се изправя пред нас още тъй нов, свеж, без повторението да е притъпило впечатленията от него; че ние, потънали в детинските си занимавки, вътре в себе си и без да го осъзнаваме като ясно намерение, непрекъснато сме заети с това чрез отделните случки и процеси да опознаваме същината на самия живот, основните типове в неговите образи и прояви. Ние, както се изразява Спиноза, виждаме всички предмети и личности “от гледна точка на вечността”. Колкото сме по-млади, толкова повече всяко отделно представя целия вид. От година на година това намалява: така се получава голямата разлика между впечатлението, което оставят у нас нещата на младини и на старини. Ето защо опитът и познанствата от детството и юношеството впоследствие се превръщат в постоянни типажи и класове на цялото ни по-късно познание и опит, а същевременно и техни категории, към които свеждаме всичко, макара невинаги да го правим съзнателно. Следователно още в детските години се съгражда непоклатимият фундамент на нашия светоглед с цялата му повърхност или дълбочина; по-късно го доизграждаме и завършваме, ала не го изменяме по същество. Тъй че в резултат на този чисто обективен и чрез това – поетичен възглед, който е присъщ на детската възраст и се подкрепя от обстоятелството, че волята все още далеч не се проявява с цялата си енергичност, като деца ние се държим много повече чисто познавателно отколкото волево. … Тъкмо поради това детските години са тъй блажени, че споменът за тях винаги е облъхнат с копнеж. Докато ние с такава сериозност сме погълнати от първото интуитивно разбиране на нещата, възпитанието от своя страна се стреми да ни предаде известни понятия. Само че понятията не ни дават истински същностното: то ще рече основата и действителното съдържание на всичките ни познания, се постига по-скоро чре интуитивното схващане на света. То обаче може да бъде придобито единствено от нас самите, а не да ни бъде втълпено. …

… в детството ние познаваме нещата много повече чрез гледане, тоест чрез представата на и обективността отколкото чрез преживяването, което е свързано с волята. А тъй като онази е приятната страна нанещата, докато субективната и ужасната все още е неизвестна за нас, младият интелект приема всички образи, които му предлагат действителността и изкуството, за също толкова блажени: мисли си, че като са приятни за гледане, ще са още по-приятни за преживяване. Затова и светът се простира пред него като райска градина: в тази Аркадия сме родени всички ние. Оттук малко по-късно се поражда жаждата за реалния живот, поривът към дела и страдания, който ни тласка в гъмжилото на света. Там ние познаваме другата страна на нещата… Тогава постепенно ни спохожда голямото разочарование, след чието настъпване се казва: “Възрастта на илюзиите свърши”… Можем да кажем, че в детството животът се изправя пред нас като театрален декор, гледан от далеч, а на старини сякаш го виждаме от непосредствена близост. …

Онова, което помрачава и дори превръща в нещастна младежката възраст при всичките й преимущества в сравнение с втората половина от живота, е преследването на щастието с твърдата увереност, че то съществува някъде в живота. Това поражда непрекъснато измамваната надежда, а от нея произлиза неудовлетвореността. …

Ако следователно характерна черта на първата половина от живота е неудовлетвореният копнеж по щастие, то при втората преобладава страхът от нещастието. … Щом на младини се почукаше на вратата ми, аз се радвах: ето, мислех си, иде най-сетне. Ала в по-късна възраст същата ситуация пораждаше у мен усещане, по-сродно с уплаха, защото си мислех: край, иде. …

От гледна точка на младостта животът представлява едно безкрайно дълго бъдеще; от гледна точка на старостта той е съвсем кратко минало; така че в началото ни се представя тъй, сякаш разглеждаме нещата през обектива на оперния бинокъл, а накрая -–през окуляра. Трябва да стигнеш старини, тоест да си живял дълго, за да осъзнаеш колко къс е животът. Самото време в младините ни минава с твърде бавни крачки; затова и първата четвърт от живота ни е не само най-блажената, но и най-продължителната и оставя далеч повече спомени, така че всеки би могъл да разкаже за нея повече, отколкото за другите две. …

… часовете на момчето са по-дълги от дните на стареца. Следователно отреденото ни време има ускорително движение на плъзгащо се надолу топче… Тази разлика между скоростта на времето упражнява решаващо въздействие върху целия ни начин на живот… благодарение на нея детството, макар и да обхваща само петнадесет години, все пак е най-дългият период от живота ни и съответно – най-богат на спомени, а пък заради нея податливостта на скука е обратно пропорционална на нашата възраст.”

(Шопенхауер, А. Афоризми за житейската мъдрост. С., “Кибеа”, 1998, с.239-254)

Текстът е изпратен от: Илиян Ризов


Из “Малкият принц” от Антоан дьо Сент-Екзюпери

[Антология]

“- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...

- Аз съм лисица - рече лисицата.

- Ела да играеш с мене - предложи й малкият принц. - Толкова ми е тъжно ...

- Не мога да играя с тебе - каза лисицита. - Аз не съм опитомена.

- Ах, извинявай - рече малкият принц.

Но след като помисли, добави:

- Какво значи “да опитомяваш”?

...........................

- Това е нещо отдавна забравено. То значи “да се свържеш с другите”.

- Да се свържеш с другите ли?

- Разбира се - каза лисицата. - За мене сега ти само едно момченце, което прилича досущ на сто хиляди други момченца. И не си ми потребен. А и аз не съм ти потребна. За тебе аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света. За тебе аз ще бъда единствена в света ... Животът ми е еднообразен ... Но ако ти ме опитомиш, животът ми ще стане като пронизан от слънце. Ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ме карат да се пъхам под земята, шумът от твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. И освен това погледни! Виждаш ли нататък житните нивя? Аз не ям хляб. За мене житото е безполезно. Житните нивя не ми припомнят нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде чудесно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за тебе. И шумоленето на вятъра в житата ще ми бъде приятно...

Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц.

- Моля ти се... опитоми ме - каза тя.

- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да потърся приятели и да проумея много неща.

- Само нещата, които си опитомил можеш да проумееш - каза лисицата. - Хората нямат вече време да проумяват нищо. Те купуват от търговците готови неща. Но тъй като няма никакви търговци на приятели, хората нямат вече приятели. Ако искаш да си имаш приятел - опитоми ме!

- Какво трябва да направя? - каза малкият принц.

- Трябва да бъдеш много търпелив - отговори лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далечко от мене, ей така, в тревата. Аз ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки път ще можеш да сядаш малко по-близко...

...........................

Така малкият принц опитоми лисицата. И когато наближи часът на заминаването, лисицата каза:

- Ах! ... Аз ще плача.

- Ти си виновна - каза малкият принц, - не ти желаех никакво зло, но ти поиска да те опитомя...

- Разбира се - каза лисицата.

- Но ще плачеш! - каза малкият принц.

- Разбира се - каза лисицата.

- Но тогава ти не печелиш нищо!

- Печеля - каза лисицата - заради цвета на узрялото жито.

...........................

- Сбогом... - каза той.

- Сбогом - каза лисицата. - Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.

- Най-същественото е невидимо за очите - повтори малкият принц, за да го запомни.

...........................

- Хората са забравили тая истина - каза лисицата. - Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за всичко, което си опитомил.”

(Екзюпери, А. Малкият принц. Земя на хората. С., “Народна младеж”, 1979, с.58-63)

Текстът е изпратен от: Мариана Минчева-Ризова


Из “Земя на хората” от Антоан дьо Сент-Екзюпери

[Антология]

“Истината за човека е онова, което го прави човек. …

За да разбираш човека и неговите нужди, за да проумееш същественото в него, не трябва да се противопоставят една на друга очевидностите на вашите истини. Да, вие имате право. Всички вие имате право. Логиката доказва нагледно всичко. Прав е дори оня, който стоварва световните беди върху гърбавите. Ако обявим война на гърбавите, бързо ще се въодушевим. Ще отмъщаваме за престъпленията на гърбавите. Защото и гърбавите наистина вършат престъпления.

За да се опитаме да разграничим главното, трябва да забравим за миг различията, които, щом човек ги приеме, влекат след себе си цял коран от непоклатими истини и фанатизъм, който произтича от тях. Могат да се разпределят хората на – на хора отдясно и хора отляво, на гърбави и негърбави, на фашисти и демократи – и тези различия са неоспорими. Ала истината, вие знаете това, истината опростява света, а не създава хаос. Истината е езикът, чрез който всемирното се отделя от всичко останало. … Истината съвсем не е това, което се доказва, а онова, което опростява нещата.

Каква полза да се спори за идеологиите? Ако от една страна всички се доказват, всички си и противоречат и подобни спорове са гибелни за спасението на човека. Защото човекът вредом около нас има едни и същи потребности.

Ние искаме да бъдем освободени. Онзи, който забива мотиката, иска да даде смисъл на този жест. И ударът с мотика на каторжника, който го унижава, съвсем не е същият, като удара с мотиката на геолога, който го възвисява. Каторгата не е самото копаене. Тя не е ужас от материално естество. Каторгата е в това, че копаенето е безсмислено, че то не свързва копаещия с човешката общност.”

(Екзюпери, А. Малкият принц. Земя на хората. С., “Народна младеж”, 1979, с.183-184)

Текстът е изпратен от: Илиян Ризов


 

[Антология]